Пираня

Пиранята е най-хищната риба в света. Обитава големите реки на Южна Америка - Амазонка и нейните притоци, Ориноко, Рио Парагвай и др. Има данни, че се срещат и в България.

Обикновено пираните се движат на пасажи от няколко риби - от двойка до над 20-30 риби. Груповите им атаки им позволяват да убиват по-едри от тях животни. Отлично умеят да надушват кръвта и това привлича към нападната жертва множество други пирани. Така върху плячката се нахвърля непрекъснато растящата "орда" от пирани, които могат да станат стотици. Тези страховити хищници са способни за 30 минути да изядат животно с размерите на кон, което ги прави едни от най-хищните същества на планетата.

Всъщност в менюто им преобладават риби, насекоми, мърша, но понякога нападат и доста едри животни, особено ако по тялото им има и малка кървяща рана, което привлича стотици от тези риби.

Пираните са сравнително едри риби. Достигат на дължина 20-30 см., някои видове - 40 см., а най-едрите достигат над 60 см. Женските риби обикновено са по-едри от мъжките. Размножават се чрез хайвер, който самите снасят в добре защитени места. Малките се раждат след 2-3 денонощия.

Още първите европейски колонизатори в Южна Америка се сблъскали с тази риба, която всявала ужас, както сред тях, така и сред местните индианци. Пираните често са почитани от коренните жители, като сред някои индиански племена от басейна на Амазонка е и обожествявана. Няколко индиански племена от Бразилия, Венецуела, Гвиана и Перу свързва интересен обичай на погребение. Трупът на умрелия, украсен с цветя, под ритъма на песни се спуска във водите на реката. Само след миг водата около трупа буквално закипява. Върху него се нахвърлят пирани, чиито брой расте с всяка секунда и достига стотици. Само след няколко минути от водата се изважда скелет.

На домашните животни, които гледат местните, често се случва да пресичат реки и те нерядко пострадват от това. За пътешествието си в Амазония през 1936 г. германският изследовател Бломберг в книгата си "В търсене на анаконда" пише: "Срещнахме хора, които са загубили пръстите си, части от крайниците или имат белези от ухапвания на пирани; крави, на които при водопой рибите са отхапали муцуните; а местните разказаха, че нерядко губели бикове, волове и домашни птици, всички станали жертва на тези отвратителни хищници".

Съществуват много видове пирани, като най-зловеща слава има червената пираня, считана за най-хищна от всички.

Скункс

Скунксът  е среден на размер с дължина на тялото от 46 до 90 см заедно с опашката, тежи от 2,3 до 4,5 кг. С добре изразена бяла окраска на главата (широка и бяла ивица в лицевата част и голямо бяло петно на темето) и две много широки бели ивици на гърба, които се сабират в тила, между тях има къса черна ивица от началото на опашката до лопатките. Подобен е на Ивичестия скункс на вънншен вид. Както и другите представители той има добре развити анални жлези които използва за защита чрез разпръскване на силно миришеща секреция. Храни се със змии, по-големи хищници, макар че поради неговата защитна реакция голяма част от хищниците го отбягват, Също така се храни и с плодове, яйца и насекоми. Южноамериканския скункс е всеяден, активен е вечер. Любимата му храна са бръмбари и паяци, която се явява основнато му блюдо, но през зимата е принуден да се храни с друга храна поради липсата им. Размножителния сезон започва обикновенно в края на февруари, женските биват заплодени през март а в края на април, след бременност по-малко от два месеца раждат от 2 до 5 малки, които стават полово зрели след 10 - 12 месеца. Майката се грижи за малките сама. Живее от 6 до 8 години. Южноамерикански скункс е самотно животно което се събира със себеподобните само през размножителния период. През студените зими заспива в зимен сън, но в по-топлите зими броди за храна. Населява области с открита растителност, каньони и степи. Живее в Перу, северозападна Аржентина, Боливия, Уругвай, Южна Бразилия и в северните области на Чили.

ЧИНЧИЛА

Чинчилата спада към семейство Чинчилови (Chinchillidae). Нейна родина са високите планини на Южна Америка (Аржентина, Перу, Чили, Боливия).

На външен вид чинчилата прилича на катерица, но ушите и рунтавата ѝ опашка са по-малки. Чинчилата живее между 15 и 20 години.Със сивкава,бяла или черна козинка.Големи черни очи и бяло коремче.

Чинчилите са любвеобвилни животни, които обичат да ги галят и да им говорят нежно. По този начин те се привързват към своите собственици. Много са игриви и обичат да се закачат, когато не им се обръща достатъчно внимание. Също така са и доста любопитни. Не хапят освен ако не ги подразниш с нещо.

Една чинчила се храни толкова често, колкото има нужда. Яде люцерна, сушени плодове, ядки и сено. В по-добре заредените зоомагазини може да се намери храна за чинчили, която включва изброените по-горе продукти. Също така те пият и вода, но много малко. Не миришат и не правят много боклуци.

Името си чинчилата е получила от индианското племе чинча, което още преди няколко столетия е използвало изключително красивата кожа на тези гризачи за облекло.

Чинчилите са нощни животни, така че те ще бъдат най-активни през нощта. Не е изключено да са по активни - призори или по здрач. Във всеки случай чинчилите трябва да са в относително спокойствие през деня. Чинчилите предпочитат да бъдат хранени по едно и също време и ако им се промени хранителният режим те изпадат в стрес. Понеже те са много игриви се нуждаят от голяма клетка, в която да има място и да се крият. Високите температури се отразяват зле на чинчилите и затова трябва да се внимава температурата, при която ги отглеждате да не е по-висока от 20 С.

Чинчилите са с много чувствителна храносмилателна система и всяка смяна в диетата им трябва да е постепенна. Храната на чинчилите трябва да е богата на влакнини и бедна на мазнини, за предпочитане е да се хранят със специална готова храна за чинчили.

Клетката, в която се отглеждат чинчили трябва да е голяма на няколко нива и да има в нея малка ваничка пълна с пресят пясък и 10% талк, в която те да се къпят. Тази “баня” им е нужна, за да се поддържа в отлично състояние тяхната козина.

Прилепи

В света досега са известни повече от 1000 вида. Няма други съвременни гръбначни животни, които използват толкова разнообразна хранителна база. Около 260 вида в тропиците се хранят с плодове или растителен нектар, с което участвуват в опрашването на растенията и разпространението на семената им. Почти всички останали се хранят с насекоми, а само 3 южноамерикански вида се хранят с кръв. Насекомоядните прилепи, които са най-богатата на видове група, са разпространени почти по целия свят. Хранят се с разнообразни насекоми и паякообразни. Един средно голям насекомояден прилеп с тегло около 15гр изяжда от април до октомври около 1,8кг насекоми!

Те са единствените активно летящи бозайници, водещи нощен начин на живот.

Основният дял от съвременните видове използват ехолокацията като начин за ориентиране, ловуване и общуване помежду си. Въпреки че разчитат основно на ултразвуци, всички прилепи пълноценно използват и зрението си.

Прилепите живеят в изключително разнообразни убежища - пещери, скални цепнатини, минни галерии, хралупи на дървета, под кората, различни съоръжения и жилищни постройки. За умерените ширини е характерна смяната на зимните и летните убежища.

Повечето видове раждат само по едно малко на година от края на май до началото на юли. Както всички бозайници, женските кърмят малките. В този период повечето видове образуват различни по численост колонии, като пещеролюбивите прилепи у нас правят такива от по няколко десетки хиляди индивида. По време на размножаването е изключително опасно да се безпокоят и влизането в убежищата им е забранено! Веднъж паднало на земята, малкото е напълно безпомощно и загива! След средата на август прилепите, напускайки тези места, започват да се хранят усилено, трупат подкожна тлъстина и се отправят към зимните си убежища.

В умерените ширини от края на ноември до началото на март прилепите изпадат в състояние на зимен сън (хибернация) и така преживяват неблагоприятния сезон. Най-често презимуват в подземни убежища - пещери, като оформят многочислени колонии. Безпокойството им може да бъде пагубно, защото разбуждайки се и летейки, те бързо изгубват енергийните си запаси и не доживяват до пролетта. Влизането в убежищата през този период също е абсолютно забранено!

В сравнение с други дребни бозайници като земеровки и мишки прилепите живеят удивително дълго - около 10-15 години в естествени условия.

Подобно на птиците някои прилепи извършват миграции най-често при смяна на летните със зимни убежища. Обикновено те не са по-дълги от 100-300км, но са известни и такива с дължина над 1,000км.

Тези изключително непознати, интересни, напълно безвредни и много полезни животни несправедливо са набеждавани за спътници на “тъмните” сили и предвестници на нещастие. Напротив, в районите, обитавани от големи прилепни колонии, насекомите почти никога не стават бедствие. Жертви на суеверия и поради тясната си привързаност към ненакърнените от човека местообитания, прилепите са изключително уязвими от нашата дейност. Веднъж напуснали ни, те не се завръщат. Понастоящем те са сред най-уязвимите групи бозайници.